19.01.2018 г.

ПЛИСКА И БИТКАТА ЗА НЕЙНАТА ИДЕНТИЧНОСТ


Старата българска столица е орисана с нерадостна съдба. Опожарена от легионите на Никифор Геник, ограбена от Йоан Цимисхи и Василий Българоубиец, неподдържана дълги векове, Плиска издържа до XIX век, когато е строена Барон Хиршовата железница. Тогава започва същинското систематично унищожаване на величественото някога селище. Камъните от красивите стени и сгради биват използвани при направата на железопътния отсечка Русе – Варна.

Каквито и важни надписи да са оцелели до този момент, принудените да работят безплатно на барон Хирш българи, без да осъзнават, заличават важни свидетелства за древността на Плиска. Епиграфски паметници, усърдно издялани квадри – всичко бива натрошено и използвано за строежа на железопътната линия, за която въпреки престъпната ангария, си плащаме след Освобождението. Това, което по-късно е намерено по време на археологическите проучвания на Шкорпил и Успенский е само нищожен остатък от несъмнено богатия епиграфски материал от територията на старата ни столица.

Малко преди започването на първите разкопки, Феликс Каниц посещава руините на Плиска и остава с впечатлението, че това е селище от времето на римляните. Това виждане се споделя и от Карел Шкорпил, който смята, че на мястото на Плиска е имало римски военен лагер. За полагането на основите на града по време на римската власт у нас се изказва положително и Богдан Филов.

Той обаче след време се отказва от първоначалното си виждане и се опитва да прокара идеята за сасанидските корени на старобългарската архитектура, без успех разбира се.
Кой и как е накарал Филов да се отметне не ми е известно, но с отказа му да приеме, че Плиска е строена през късната Античност се слага началото на тенденция, която бива следвана със забележителен фанатизъм.

Вън от всякакво съмнение е факта, че името на Плиска е българско. Следвайки покорно наложената от чужденци теория, че за трайно настаняване на българи на юг от Дунава може да се говори едва след прословутата 681-ва година, казионните учени оказват ожесточена съпротива на виждането, че столицата ни е от по-ранен период. По този начин старата ни история не само бива изкривена, но и сериозно ощетена.

Понастоящем все повече хора осъзнават, че имената траки и българи важат за един и същ народ – нашият. Докато траки е название ползвано от римляни и гърци, то българи е самоназвание на предците ни, като това народностно име е възникнало на Балканите още през Бронзовата епоха и се явява най-древното име на европейски народ.

През I век Рим успява да покори дедите ни живеещи на юг от Дунава, а в началото на II век император Траян завзема и значителни територии принадлежащи на предците ни на север от Дунава. По времето на император Аврелиан обаче римските легионери и колонисти са прогонени и трябва да потърсят убежище на юг от Дунава.

Дълги векове дедите ни са разделени на две групи – свободните са обитавали земите на днешните Румъния, Молдова, Украйна, а намиращите се на юг от река Дунав са били поданици на Римската Империя. През IV век се случва нещо уникално – на трона на империята сядат трайно наши предци. Става дума за произлизащите от средите на старите балканци: Галерий, Максимин Дая, Констанций I, Константин Велики, Лициний, Константин II, Констанс, Констанций II, Юлиан Апостат, Ветран.

Тази забележителна традиция – представители на местното балканско население да заемат императорския престол, дава самочувствие на нашите предци. Константин Велики сключва съюз с дедите ни, които до този момент не са подчинени на Рим. Те дават войска на своя сънародник станал император, а той за благодарност дава известна автономия на дедите ни в областта Мизия. Константин изгражда и мост на Дунава, за да могат двете групи наши предци да общуват и търгуват по-лесно. Имайки вяра в сънародниците си, добрият владетел отпраща голяма част от мизийските легиони в Мала Азия.

Константин Велики дори отпуска средства за изграждането на Плиска, Преслав, Дръстър (Силистра) и др. След този момент дори дедите ни на юг от Дунава могат спокойно да се самоназоват българи и това става ясно от картата на Св. Йероним. На нея областта Мизия е наречена също и България – Mesia hec & Vulgaria.



Трябва да се отбележи, че строителите на Плиска, са местни хора. Няма сведения за докарване на майстори от други земи, а и това не е нужно понеже традицията на строене с квадри у нас е забележително дълга – поне 700 години от преди времето на Константин Велики. С едри квадри се строи не само на юг от Дунава, този метод е познат и на северните траки.

Сравнение на "тракийски" и старобългарски строежи с едри квадри

Бивайки издигната от българи и за българи Плиска получава българско име. То е споменато някъде през 540 година от Прокопий Цезарийски под името Плисенум, като се указва, че това е тракийска селище



Има ли нещо странно и неестествено в тази история? Не е ли всичко логично и ясно? От друга страна, теориите на казионните учени за възникването на Плиска са хаотични, лишени от логика и пълни с грешки. Специалистите се чудят и маят на кой хан да припишат строежите. В наш апокриф от XI век издигането на столицата се приписва на Аспарух. Това е невъзможно по няколко причини – в периода 680-700 българите са във война с римляни и хазари, за строежите на Плиска няма нито средства, нито хора.

Няма абсолютно никакви сведения за издигане на град Плиска по времето на Тервел, Кормесий, Севар, Кормисош, Винех, Телец, Сабин, Умор и т.н. Първото споменаване на името на старата ни столица на епиграфски паметник е в Чаталарския надпис, който е от времето на княз Омуртаг.

На въпросния надпис Плиска е наречена с едно изключително интересно име – κάνπον (канпон). Веселин Бешевлиев обяснява, че κάνπον (канпон) идва от латинското campus, като значението в случая е военен лагер - „лагер", „стан", castra.


Чаталарски надпис, споменаване на Плиска като kampon-campus-военен лагер (по Бешевлиев)

Как никой не се замисли защо столицата ни, която по времето на Омуртаг е вече крупно селище, бива наречена военен лагер, като е използван термин от латински произход? Нима това не е индикация, че по времето на този български княз все още е пазен спомена, че Плиска е строена по времето на Константин Велики? Иронията е в това, че дори в апокрифното сведение за Аспарух се използва латински термин, а именно президъ. Смятам, че президъ идва от лат. praesidis-защитник, пазител и в случая леко променена тя има значение защитно съоръжение.

Освен канпон и презид, старите българи познават и други термини, особени думи за укрепления ползвани в Римската Империя, а именно кастрон и фосатон. Реално, в старобългарския език, количеството титли и административни термини принадлежащи на Римската Империя е доста голямо. Като пример могат да бъдат посочени следните: доуксъ, дроунгаръ, дроунга, кенътоурионъ, кесаръ, магистрианъ, капикларий, коментарисии, комисъ, комитъ, коустодiа, ноунции, палатии, папежъ, патрикии, претории, преторъ, спатаръ, спекоулаторъ.

В речта на дедите ни се срещат дори и значителен брой названия на видове монети използвани в Римската Империя: цента, асарии, лепта, кентинаръ, ноумы, статиръ, кондрантъ, динаръ.

Присъствието на такъв голям брой чуждици принадлежащи на римската военно-административна терминология в старобългарския показва ясно, че част от дедите ни трябва да се били дълго време под римска власт. Нима това не е в хармония със свидетелствата, че Плиска е строена през IV век и, че още тогава територията, в която  селищета се намира, е наречена Vulgaria/България?

Нека не забравяме, че Феликс Каниц, Карел Шкорпил, а първоначално и Богдан Филов смятат, че на мястото на Плиска е имало римски военен лагер. Чаталарският надпис също потвърждава това, но казионните учени предпочитат да пропуснат да обяснят значението на тази важна информация.

Всъщност пропуските са много повече. Добре известно е, че край Плиска има земно укрепление – вал и ров. Още в началото на ХХ век, археологът Димитър Крънжалов е писал за това отбранително съоръжение като е споменал и други от земите на север от река Дунав.

Крънджалов споменава и, че римските кастели в нашите земи са защитени с вал и ров, като също така добавя, че в Източна Европа такива отбранителни съоръжения се срещат в дълбока древност. За земните укрепления на траките на север от Дунава съобщава И.Т.Никулице като дава ценни подробности, а именно това, че те са от средата на първо хилядолетие преди Христа.

Доколкото ми е известно, радетелите на теорията, че земните укрепителни съоръжение  на Плиска са от времето на Средновековието, не са споменали изобщо важните данни, които молдовският учен е представил в работата си “Северные Фракийцый в VI-I вв до н.э”. Нима тази информация не е съществена?

Поддръжниците на виждането, че Плиска е строена от азиатски пришълци настанили се на юг от Дунава през VII век не благоволяват да обяснят един интересен феномен. Теренът, на който е изградена старата ни столица е бил мочурлив, в земята са набити огромно количество дървени трупи, за да се избегне пропадането на стените. Защо е строено на такова неподходящо място?

Единственото логично обяснение е това, че територията на Плиска е имала особено, дори свещено значение и поради там са положени основите на столицата. Да обаче, свещено значение тази територия може да има само за местните хора, които римляните наричат траки. Те я обитават от незапомнени времена и по-точно поне от Бронзовата епоха както стана ясно от археологически проучвания през 2016 година.

Поддръжниците на  виждането, че старата ни столица е от времето на Средновековието не са в състояние да обяснят и друг феномен. Става дума за това - откъде дедите ни са намерили толкова много средства да издигнат Плиска и Преслав, след като в периода VII-IX век дори Римската Империя не може да си позволи такива мащабни строежи?

Съвсем различно е положението през IV век. Тогава Константин Велики разполага с хазната на богатата по негово време империя. За този владетел не предствлява трудност да отпусне 600 златни кентинария – 19 200 кг. злато за строежите на Плиска и Преслав. Тук не се касае за предположение, има си ясен исторически извор.

Scriptor Anonymus не само дава подробности относно сумата отпусната за строежите, но и цитира съвсем точно хората, от които той е получил сведенията. Става дума за Урбикий и неговия съвременник Салустий. Двамата са живели през IV век и са били служители на император Константин Велики (GIBI, V, 1964, c.323).

Това означава, че историческия извор е достоверен, но пък е неудобен на казионните учени, които го отричат. От своя страна обаче те нямат достоверно свидетелство нито за точната сума отпусната за строежите, нито пък за това кой и кога ги е започнал. Предполага се за идване на майстори от Армения и Сирия, приема се, че строителите са чужденци, но реално данни няма, а наука се гради от точни данни, не от угодни на дадено виждане предположения, които безкритично биват приемани.

Поддръжниците на виждането за изграждането на Плиска през Средновековието често атакуват с твърдения, че в старата ни столица не са намерени антични монети, надписи от времето на Античността, битови предмети и т.н.

Това не отговаря на истината, в работата си “За произхода на античните материали от Плиска” Стамен Михайлов съобщава за антични монети от територията на Плиска, като най-голям е броят на тези от IV век. Не беше ли това периода, в който според Scriptor Anonymus е започнал строежа на Плиска?

Вярно е, че античните монети са намерени случайно в землището на вътрешната крепост на старата ни столица, но както отбелязва Михайлов, фактът заслужава да се отбележи. Същият автор съобщава за три латински надписа в основите на Тронната палата на Плиска. В югоизточната кула на северната порта пък е локализиран гръцки надпис, на който е документирано името Дуразис. Друг, пети монументален надпис, отново на гръцки е намерен южно от Малкия дворец. Фрагменти от антични надписи, повечето, от които са от периода II-IV век са намерени от изследователите на Русия археологиески институт в Цариград.

Колкото до наличието на битовата керамика от Античността, там проблема е решен “професионално”. Михайлов съобщава да това как един изследовател най- произволно разделя керамиката на доброкачествена и лошокачествена, като смята доброкачествената (т.е. античната) за вносна. Друг изследовател не се решава да дефинира определена намерена в старата ни столица керамика като римска или ранновизантийска, само защото тя се намира в Плиска.
На територията на Плиска са намерени и битови предмети, които са от преди VII век. Става дума за римска фибула II-III век, масивна дръжка на римски метален съд, бронзов медицински инструмент, бронзов ключ...Михайлов уточнява, че тези важни находки не са обнародвани (става дума за 1960 година). Не ми е известно някой от специалистите изследващи Плиска да са споменали нещо за тези антични артефакти.

Не е изключено, след 1960 г., при намиране на такива неудобни материали, те да са били унищожавани. Това звучи ужасяващо, но ето какво споделя един български археолог: “Въпреки потисканата научна мисъл през 60-те и 80-те години на нашия век истината за Плиска и Преслав успя да се промъкне в някои изследвания за Плиска и Преслав. Късноантични и ранновизантийски археологически материали недобросъвестно се укриваха или унищожаваха при провежданите археологически разкопки в Плиска и Преслав...” – Ат.Милчев, сп. “Археология”, IV, 1991, c.49.

Същият автор съобщава и за нещо друго: кръстовидно-куполната църква под наоса на Голямата Базилика в Плиска, по своя план и техника на изграждане трябва да се отнесе към късната Античност, а определени хора с авторитет я датират – IX век и сякаш това не е достатъчно, късноантичната църква е обявена за езическо капище!

С такива “научни” методи, дори и Рим може да се изкара селище на номади, а Колизеумът да бъде обявен за капище на бог Тангра. С такива “научни” методи не се отива далеч. В миналото специализираната литература бе достъпна само за шепа избрани, но днес не така. Понастоящем всеки, който е достатъчно упорит може да намери и алтернативна информация и да я използва като база за сравнение.

Виждайки несъотвествията и лишените от логика твърдения на “специалиститите”, будните хора са длъжни да отправят забележка. “Специалиститите” от своя страна са длъжни да дадат спокойно и културно аргументиран отговор, все пак тяхната заплата идва от джоба на българския данъкоплатец. Редно е обикновеният човек да знае истината, а не само това, което е удобно на шепа учени непосмели навремето да се изкажат критично за нередните неща, на които са били свидетели.

Нима не печелят всички българи, ако се признае, че Плиска е строена от българи в началото на IV век? Нима ще загубим нещо уведомявайки света, че най-способните императори, които Рим е получил са дошли от средите на народа ни? Нима няма да е престижно да получим световно признание, че сме наследници на най-древния цивилизован народ, който е известен в Античността под името траки?

Дано учените ни разберат скоро, че не е редно индивида да поставя своята кариера и имидж над интересите на народа, от който произлиза. Егото трябва да се избута настрана, а истината да бъде поставена на пиедестал. Истинските българи и истинските хора на науката биха направили това.


Основна използвана литература :

1.Ст. Михайлов, За произхода на античните материали от Плиска, Сп.Археология 1, 1960;
2.Ат.Милчев, Критика и резензии – Д.Овчаров, За античния прионс във формирането на старобългарската култура, сп.Археология, 1989, 2, 32-37, сп. “Археология”, IV, 1991, c.49.
3. Извѣстiа Руссгого Археологического Института в Констатнинополѣ, Томъ Х, София, Държавна Печатница, 1905;
4. G. Codinus, Corpus Historiae Byzantinae, Bonnae, Imprensis ED. WEBERI, MDCCCXLIII;
5.Гръцки Извори за Българската История, Том V, БАН, София, 1964 ;
6.Д.Петканова, Стара Българска Литература, Апокрифи, Български Писател, София, 1982;
7.В.Бешевлиев, Първобългарски надписи, Второ преработено и допълнено издание, БАН, София, 1992;
8.В.Бешевлиев, Прабългарски епиграфски паметници, Издателство на  Отеченственият Фронт, София, 1981;


Извори от интернет:

При строежа на кантоните, гарите, мостовете и поставянето на траверсите били използвани камъни от руините на първите две български столици Плиска и Преслав.

Първата железница по българските земи обаче е тази, която свързва Русе и Варна. За насипен чакъл под траверсите и релсите й са използвани камъни, взети от останките на крепостите в Преслав и Плиска. http://www.desant.net/show-news/32935


Най-трудната част на трасето е изграждането на виадукта при Кайнали дере, дълъг 230 м и висок 25 м. За съжаление турците безжалостно рушели все още добре запазените останки от двете ни стари столици Плиска и Преслав, за да бъдат използвани  като строителен материал камъните от тях за мостовете и сградите.


9.01.2018 г.

МИСТЕРИЯТА HA ОКОВАНИТЕ БОГОВЕ


Роденият в египетската Тива Олимпиодор е документирал немалко събития от късната Античност. В работите му са отразени и случки от нашите земи. Една история е доста интересна защото хвърля светлина върху мистерия от няколко века по-рано. Става дума за разказа засягащ вид древна магия, в чиято мощ Олимпиодор е искрено убеден.

Този автор описва намирането на три сребърни статуи при разкопаването на двора на старо светилище. Удивени от гледката, хората изровили статуите, веднага уведомяват управителя на провинцията Валерий. Той идва на място и там жителите на околните селища му обясняват, че земята край храма бива считана за свещена и, че статуите са погребани в земята поради следването на стари езически ритуали. Управителят вижда три масивни фигури от сребро, несъмнено представящи индивиди от средите на варварите. Това си личало по особените пъстри дрехи и дългите коси. Статуите били поставени в легнало положение с глава в посока север, към земите на варварите, а ръцете били извити зад гърба и вързани.

Валерий отправил запитване до императора как да подходи в този особен случай. Властелинът на империята изпратил писмено разрешение статуите да бъдат преместени (навярно, за да може голямото количетство сребро да влезе в хазната бел.моя). Няколко дни по-късно последвало нашествие на готите, а също на хуните и сарматите. Засегнати били Тракия и Илирия, и то неслучайно защото според Олимпиодор, въпросния езически храм се намирал на границата на тези провинции [1].



Бивайки чужд на християнството, египтянинът Олимпиодор е напълно уверен, че с изваждането на статуите от земята е нарушен древен ритуал, развалена е магия притежаваща голяма сила. Този вид магия е практикувана дълго време от гърците, а самото светилище, в което са намерени сребърните статуи е било гръцко, ако съдим по това, че е било на границата на Тракия и Илирия – регион колонизиран от южните ни съседи почти хилядолетие по-рано от времето на Олимпиодор.

Доказателство, че този вид магия е въведен от потомците на Данай получаваме от работите на Павзаний. Описвайки Лакония, този автор споменава за древна статуя на Ениалий (Арес), която била твърде необичайна на вид - божеството било вързано с въжета (вериги) [2] Paus. III. 15.7.

Павзаний се опитва да намери обяснение за странното представяне на Арес давайки пример със статуята на богинята Нике в Атина. Там тя била без крила и от това можело да се отсъди, че лаконците са поставили богът на войната във вериги, за да не ги напуска никога, а по-същата логика атинската Нике е лишена от крила [2] Paus. III. 15.7.

На друго място Павзаний пише за статуя на Афродита, чиито нозе са вързани с въжета (вериги). Тук авторът предлага друго обяснение, а именно това, че въжетата (веригите) са поставени от Тиндарей и символизират връзката, верността на съпругите спрямо мъжете им. Старият летописец е добавил и, че съществува друга версия за въжетата (веригите) на Афродита. Според определени легенди Тиндарей наказал богинята с въжета (вериги) понеже я считал виновна за позора на дъщерите му, Павзаний обаче бърза да подчертае, че не вярва на тази история... [2] Paus. III. 15.22.

Летописецът търси усилено обяснението на странното представяне на древните богове, но не е в състояние да намери отговор. Причината е в това, че идването на гърците е станало около 1600 години преди времето на Павзаний. Той няма как да притежава спомени от далечните времена, в които предците му са дошли в Европа, няма как да знае за конфликтите с местното население и поради това се лута в търсенията си.

Днес богът на войната Арес бива представян като принадлежащ на гръцката митология, а някои хора автоматично го причисляват към изконните гръцки божества, но това не отговаря на истината. Дори по време на късната Античност се е знаело добре, че Арес принадлежи на дедите ни наречени тогава с името траки.

Йордан разказва за това, че отдавна властвало вярването, че Марс Арес произлиза от гетите. Старият автор цитира Вергилий според когото богът на войната властва в земите на гетите. Добавен е и много интересен и важен фрагмент, а именно това, че гетите считат Марс (Арес) за свой праотец [3] 39-41.

Знаейки това, не е трудно да разберем защо в дълбока древност гърците са представяли Арес вързан. Южните ни съседи са вярвали, че представяйки праотецът на траките окован, вързан, те ще могат да намалят силата на нашите деди. Корените на тази примитивна магия се крият в Египет.

По заповед на фараоните, враговете на царството са представяни с вързани на гърба ръце. Така са изобразени хетите и техните съюзници от битката при Кадеш. Размзес II губи войната, принуден е да побегне към страната на пирамидите, но конфликтът е представен различно по стените на египетските храмове. Там хетите, а също мизите, дарданите са изобразени като пленници с вързани на гърба ръце. Навярно Размзес II се е надявал на реванш с помощта на магия целяща да омаломощи враговете му.


Врагове на Египет, в случая - така наречените Морски народи, изобр. Salimbeti, D'amato, Gröner

Връзката на гърците с Египет не е случайна, дедите на южните ни съседи не са европейци, а пришълци от далечни земи. Херодот недвусмислено свързва гърците с Африка, споменава за това, че гръцките погребални обреди са като тези на африканските номади [4] IV.190, добавя и, че гърците правят дрехата и егидата на Атина Палада по подобие на дрехите на либийските жени  [4] IV.189. Не по-малко важно е свидетелството за това, че данайките са донесли от Африка особени обреди и са ги предали на пеласгийските жени [4] II.171.

Страбон също знае за идването на Данай и хората му от Египет [5] VII.7.1, споменава и за това как е започнала асимилацията на местното население – Данай въвежда закон, с който задължава коренните жители пеласгите да се назовават данайци [5] VIII.6.9.

Плиний Стари е поредния автор свързващ Данай със земите на Африка – Египет [6] VII.195. Доста по-рано Есхил описва гърците като твърде различни от местното балканско население предавайки думите на пеласгийския цар към данаидите: “Вие не приличате на хората от нашата земя, а по-скоро сте като либийките, или даже като хората живеещи край река Нил.” [7] 276-284. 

В продължение на около половин хилядолетие различни автори определят гърците като чужд на Европа народ. Има пълно съгласие по отношение на това откъде са дошли дедите на южните ни съседи. Херодот, Страбон, Плиний, Есхил без колебание сочат Северна Африка, но ценните сведения сякаш нямат стойност за специалистите и това е жалко защото се пропуска възможността да се обяснят определени мистерии от древността.

Защо представителите на науката са предпочели да пренебрегнат ясните сведения на старите автори за мен е загадка. Южните ни съседи имат сметка от поддържане на общоприетите но неверни виждания за древните богове Арес, Афродита и др., но защо у нас никой не е предприел мерки, защо никой не се е осмелил да тръгне срещу ощетяващите историята ни заблуди?

Реално, в по-голямата си част, така наречения гръцки пантеон е трако-пеласгийски пантеон и е време това да бъде признато. Фригийският произход на Тантал, Ниоба, Пелопс, а и потомците му Атрей, Агамемнон и Менелай е неоспорим. Името на Херакъл, а и това на Хера не могат да бъдат обяснени на гръцки език, но за сметка на това са сродни на името на Хероса – върховния бог на предците ни.

Всеки запознат със старата история знае, че тракийската благородническа прослойка води произхода си от Хермес. Аполон, Артемида, Хефест също не са гръцки божества.
Гръмовержецът Зевс също не е изконно божество на южните ни съседи.Омир е пределно ясен когато нарича Зевс с епитета Пеласгийски - Ζεύ ἄνα Δωδωναῖε Πελασγικέ.
Този бог е познат и под имената Зен, Ден, като второто бива тълкувано от Владимир Георгиев със стблг. дьнъ-ден.

Имената на Персей и неговия кон Пегас не са гръцки. Абант е несъмнено човек от средите на траките абанти, които според Плутарх подобно на мизите бръснат темето си, а косата в задната част на главата оставят да расте свободно. В тракийския произход на Орфей, Лин, Тамир, Тегир, Диомед, а и музите не може да има съмнение.

Тъжното е това, че специалистите не са направили достатъчно усилия, за да обяснят тези важни неща на широката публика. Така е дадена възможност на други хора да се кичат с нашето наследство и да го представят като свое. На това безобразие трябва да се сложи край и вместо с лъжи, младото ни поколение трябва да бъде закърмено със знанието, че дедите ни са играли важна роля в оформянето на европейската култура, че героите от “Илиада” и митовете са наши предци. Децата ни трябва да бъдат възпитавани да търсят смелостта и силата на Спартак, да се стремят да придобият благоразумието и въздържаността на цар Ситалк, мъдростта на Залмоксис и таланта на Орфей.



Умолявам коментиращите да се придържат към културен тон! Готов съм да отговярам на въпроси и да представя допълнителна информация, но в случай, че някой желае да дискутира, нека се регистрира и коментира с истинското си име.


Използвани извори подробни цитати:

Олимпиодор
The historian relates that he heard from a person of distinction named Valerius about certain silver statues that were consecrated to keep off the barbarians. In the reign of Constantius, when Valerius was governor of Thrace, he received information of the whereabouts of a treasure. He proceeded to the spot and learnt from the inhabitants that it was regarded as sacred, and that certain statues had been consecrated there in accordance with ancient rites. Valerius reported this to the emperor, who gave him written permission to remove them. The spot was excavated, and three statues of solid silver were found, lying in barbaric guise, with arms akimbo, clothed in parti-coloured barbaric raiment, with long hair, turned towards the north, the country of the barbarians. When these statues were removed, the Goths a few days afterwards first overran and ravaged Thrace, and a little later Huns and Sarmatians made inroads into Illyricum and Thrace itself; for these consecrated districts lay between Thrace and Illyricum, and from the number of the statues consecrated, they appear to have been intended as a protection against these barbarous nations.
http://www.tertullian.org/fathers/photius_03bibliotheca.htm#80
Павзаний
Near is a temple of Hipposthenes, who won so many victories in wrestling. They worship Hipposthenes in accordance with an oracle, paying him honors as to Poseidon. Opposite this temple is an old image of Enyalius in fetters. The idea the Lacedaemonians express by this image is the same as the Athenians express by their Wingless Victory; the former think that Enyalius will never run away from them, being bound in the fetters, while the Athenians think that Victory, having no wings, will always remain where she is. Paus. 3.15.7

Йордан
, (41) Now Mars has always been worshipped by the Goths with cruel rites, and captives were slain as his victims. They thought that he who is the lord of war ought to be appeased by the shedding of human blood. To him they devoted the first share of the spoil, and in his honor arms stripped from the foe were suspended from trees. And they had more than all other races a deep spirit of religion, since the worship of this god seemed to be really bestowed upon their ancestor.
Херодот
 4.189. It would appear also that the Hellenes made the dress and the aigis of the images of Athene after the model of the Libyan women
Херодот
4.190. The nomads bury those who die just in the same manner as the Hellenes
Херодот
2.171. The daughters of Danaos were they who brought this rite out of Egypt and taught it to the women of the Pelasgians; 
Страбон
 V.7.1 Pelops brought over peoples from Phrygia to the Peloponnesus that received its name from him; and Danaüs from Egypt
Страбон
VIII.6.9 throughout Greece he laid down a law that all people hitherto named Pelasgians should be called Danaans.
Плиний
VII.195 puteos Danaus ex Aegypto advectus in Graeciam
Есхил  
Foreign maidens, your tale is beyond my belief—how your race can be from 
Argos. For you are more similar to the [280] women of Libya and in no way similar to those native to our land. The Nile, too, might foster such a stock, and like yours...


5.01.2018 г.

СТАРОБЪЛГАРСКАTA КУХНЯ ПРЕЗ СРЕДНОВЕКОВИЕТО


Благодарение на общуването с различни други народи, ние сме обогатили езика си с чуждици. Доста от тeзи, които засягат бита, са проникнали преди доста време в речта ни и днес биват считани за изконно наши. За немалко хора ще звучи странно, ако им бъде казано, че думите: супа, чорба, манджа, яхния, гювеч, мусака, сарми, кюфте, кебапче и др. не са от български произход. Това важи също за чеверме, гюзлеме, качамак, айрян, а дори и за салата, оцет, кухня.

На нашата реч принадлежат: баница, млин, пърленка, пърлина, гушки, витки, зелник, пресол, ошав, попара, каша, месеник, мътеница, млин, мекици, зелник, лопушник, копривник, просеник, наденица, кървавица, етърник, масленка, меденка, готвеница и т.н. Списъкът е значително по-дълъг, все пак българката е изобретателна, трудолюбива, а и от най-дълбока древност дедите ни са имали достъп до различни продукти, които са комбинирани за да създадат вкусни ястия.

Някои названия на гозби са излезли от употреба било защото изконното име се е превърнало в архаизъм и звучи странно, било защото е прието чуждо име. Думата супа е проникнала в речника ни едва през XIX век. До този момент дедите ни са казвали са същото ястие юха, укроп. Думата юха е доста древна, в санскрит се среща като yusa, старите пруси я познават като iuse, а литовците казват на рибената супа juše.

Преди идването на турците през XIV век, дедите ни не са познавали думата суджук. Изконните български наименования за подобен продукт са наденица, черво, етърник. За луканка и кърначе се смята, че също не са наши думи и по-скоро трябва да се търси латински произход – от *lucanica и *carnaceus. Не всички са съгласни с това виждане на езиковедите. Все пак в нашите диалекти срещаме кърнак-охранена свиня, а и някои краеведи са склонни да свържат луканка не с името на римското селище Лукания, а със стблг. локанia-стомах, търбух, или пък с лука, който е използван за направата на продукта.

По-горе споменах, че думата кухня не е от български произход. Коренът е латински –coquo-готвя, пека, но се смята, че не може да се говори за cтара, директна заемка от римляните по време на Античността, а по-скоро названието е проникнало през XIX век у нас чрез руско, полско, немско и т.н. посредничество. Това твърдение е смислено понеже в речника ни думата кухня не присъства до времето на Вазов, Ботев и др. Нашите стари названия са готварница, сокальница, като второто е по-старо, или поне е споменато по-рано.

Макар данните за бита на дедите ни по време на Средновековието да не са изобилни, въз основа на беглите сведения, а и знаейки колко упорита и здрава е нашата традиция, все пак можем да добием представа с какво са се хранели старите българи. 

Несъмнено хлябът е бил основният продукт на трапезата. За неговата направа са ползвани жито, пшеница, лимец, ръж, просо, ечемик. Това се подсказва от названията просеник-направен от просо, ѩчьнъ хлѣбъ-ечемичен хляб и т.н.

https://3.bp.blogspot.com/-qFOLC5CzwqE/WD7F5yuMQpI/AAAAAAAANXA/JzkJhkvISSENs-OO067XmAjbvWxeVbCjACLcB/s1600/Snap_2016.11.30_14h08m12s_008_.png

http://cookingtwentyfourseven.blogspot.nl/2016/11/blog-post_30.html



Във връзка с просото държа да поясня, че то се отглежда по нашите земи от незапомнени времена и не е донасяно от земите край Иран, Индия, или Кавказ. По време на Античността, в някои области у нас просото е заместило житото и поради тази причина възниква племенното название мелинофаги-просоядци, изхранващи се с просо. За тях споменава живелия през V-IV в.пр. Христа гръцки автор Ксенофонт,  локализиращ ги в Южна Тракия.

Други популярни тестени изделия са баницата и тутманика, чието българско име е месеница (както уместно уточнява етнологът Николай Колев). Като пълнеж са използвани сирене, извара, лапад, коприва, спанак, зеле, гъби. За подобряване на вкуса на тестото са слагани масло, свинска мас, яйца. 

Макар на няма точни сведения за направа на тутманик през Средновековието, българките от този период са разполагали както с уменията да направят това изделие, така също и с нужните продукти. Поради това спокойно можем да приемем, че вкусното тестено изделие е присъствало на трапезата на дедите ни и преди 1000 години.

За кашата може да се каже, че е била основна храна за селското население, като за направата са ползвани различни видове брашно. За овкусяване се е ползвало масло, свинска мас, пържена сланина, добавяни са също гъби, както пресни, така и сушени. У нас се срещат доста разновидности диворастящи гъби, чиито хранителни качества са били високо ценени както от простолюдието, така и от благородническата прослойка.

Някои наши учени смятат, че рибата не е заемала важно място в диетата на българите в миналото. Има обаче и хора, които не споделят това виждане. Според Йордан Андреев “Важен източник за прехрана бил риболовът - не случайно в царските грамоти постоянно се говори за „рибни ловища", които строго се охранявали. Особено прочути били „големите и тлъсти дунавски риби", които според признанията на византийските автори рядко стигали до Цариград, но за сметка на това се ценяли изключително високо.”

Растителната храна е заемала важно място. Зелето, ряпата, граха,  лещата, баклата, лука, праза, чесъна, морковите, пащърнака, лапада, киселеца, кестените, джулюма и т.н. са били доста популярни. Младата коприва е ползвана в супи, каши, баници, подобна е и употребаната на тученицата.


                           https://bg.wikipedia.org/wiki/Киселец#/media/File:Rumex_acetosa_cultivar_01.jpg

Картофите, доматите, патладжаните, определени видове чушки и т.н. не са познати у нас по време на Средновековието. Те се появяват в България доста късно, едва през XVII-XVIII век. Макар да са пренесени от Централна и Южна Америка, българският селянин ги култивира успешно и дори създава нови сортове, които по плодородие и вкус са ненадминати.

Млечните ястия използвани от дедите ни едва ли са се различавали много от тези от ново време. Основното разбира се е киселото мляко, то се консумира по нашите земи от незапомнени времена, същото важи за сиренето и изварата. По време на Средновековието, сиренето е било с доста високо качество. Йордан Андреев предава интересни сведения за това как чужденците оценят нашето сирене: “През XII в. в Тракия ще е имало прочути майстори на сирене, щом като гръцкият митрополит на Пловдив отбелязва „различните видове сирена като най-скъп подарък, които един императорски служител може да изпрати в столицата".


                                 https://oreshak.bg/image/data/sirene.jpg.jpg

Не успях да намеря сведения кога е започнало производството на кашкавал в България и дали е местно откритие, или пък е въведено от други хора. Името се свързва с латинската дума caseus-сирене, но пък тя е с неясна етимология. На първо място лингвистът Алоиз Валде свързва лат. caseus със стблг. квасъ, кыселъ, кыснѫти, като разбира се добавя санскр. kvathati-варя, готвя и др. Дали caseus е древнобалканска заемка в латинския, която дедите ни по-късно са презаели, ще разберем след време, след извършване на по-подробни проучвания.

Днес месото е едва ли не основен продукт на трапезата ни, но в миналото е било различно. Макар животновъдството у нас да е било добре развито, месото е консумирано по-рядко от понастоящем. Основните начини на приготовление са били печенето и варенето. Консервирането за зимата е ставало чрез осоляване, изсушаване и опушване. Дивечът е играл важна роля в набавянето на месна храна. Дивите свине, зайците, яребиците, дивите патици са се срещали навсякъде в страната ни и са били доста повече отколкото днес.

По време на Средновеовието в България не е имало захар, за подслаждане е използван пчелен мед. В същия период у нас са отглеждани ябълки, круши, череши, вишни, грозде, ягоди. Плодовете на глога, трънката, дряна, шипката са ползвани както в прясно състояние, така и сушени. Нямам сведения дали прасковата, кайсията, а също и пъпеша са отглеждани от българските градинари през Средновековието. Несъмнено, пазарите в Римската Империя (Византия) са предлагали различни езкотични плодове, но те са достигали само до аристокрацията.

Орехите и лешниците са добре познати на дедите ни, за храна са ползвани кестените, а и буковите желъди. Тъй като брезата вирее навсякъде в България, логично е да приемем, че в миналото брезовия сок е бил употребяван за пиене. Други безалкохолни напитки са били квасът, мътеницата (айряна). Понякога изсушени плодове са били заливани с вряла вода, оставяни са да накиснат и така се е получавало приятно питие.
Както отбелязва Николай Колев съставът на този вид питиета се подсказва от имената им крушеница, дрянковица, трънковица. Популярна е била и зелевата чорба, позната като армия, пресол и т.н.

По време на Средновековието думата чай не е била позната у нас понеже е китайска дума проникнала в речника ни с турско посредничество. Разбира се у нас е имало подобни напити, които са били направени от билки. Българската дума за тях е отвара, тя се използва все още, но в миналото е имала значението лечебна напитка. Впрочем, точно такова е било предназначението на китайския чай, първоначално е ползван като лечебно средство.

Кафето не е било познато у нас по времето на владетелите ни Борис и Симеон. Тази напитка прониква доста по-късно у нас благодарение на турците. Най-вероятно това е станало през XVII век, а за популярност сред българското население може да се говори едва през XIX и XX век.

Дали Родината ни е и родина на виното все още се спори и скоро до консенсус няма да се стигне, но едно е ясно – виното е добре познато на предците ни още в древността. Както белия, така и червения дионисов еликсир са се радвали на голяма популярност. Медовината също е била добре позната, но по неизвестни причини в ново време бива позабравена.

По време на Античността у нас е правена и бира, древното ѝ име е брютон. Изглежда традицията е продължена и през Средновековието защото Николай Колев съобщава за това, че докъм края на XIX век, в Западна Стара планина и Западна Средна гора е произвеждана  домашна бира, наричана оловина, аловина, ловина. Тя е била приготвяла или само от ръж, или от ръж и ечемик, или от ръж и овес, а на някои места от овес, царевица и ечемик. Съдейки по древността на името ѝ, а и факта, че то е познато в Словения, Русия и т.н. може да се заключи, че освен виното, у нас е консумирана и бира през Средновековието, макар да не е била популярна както е днес.

Дали ракията е била позната в периода, в който са живели княз Крум, или цар Симеон, няма точни сведения. Дестилацията е процес, който е усвоен още в най-дълбока древност в Ориента. Поради това, че част от дедите ни са обитавали Мала Азия, а и ред други места, напълно е възможно тази технология да е била позната и на далечните ни предци, но просто няма ясни писмени свидетелства.

Едиствената индикация за това, че дедите ни са разполагали с дестилиран алкохол е разказа на Светоний за посещението на римския пълководец Гай Октавий на светилището на Дионис. Когато бащата на бъдещия император запитал тракийския жрец каква съдба очаква младия Октавиан, проницателят излял вино (или друга течност) на олтара и лумнал такъв голям пламък, че се извисил дори над покрива на постройката. Понеже виното не може да се запали, а от друга страна ракията съдържа повече алкохол и е запалима, то не е изключено някакъв вид ракия да е била позната на дедите ни дори и през Античността, но да е ползвана само от жреческата прослойка.

Древната наша дума за вино, или по-скоро за особен вид вино е зела(с), тя е сродна на санскр. hala-алкохол, спирт, алкохолна напитка, вино. Това навява на мисълта, че “тракийското” зела(с) е било подсилено с дестилиран алкохол вино. Разбира се, без подробни проучвания на останки от такова “жреческо вино”, няма как да знаем дали зела(с) е съдържало концентриран алкохол, или не.

На този момент няма и как да се каже дали традицията на направа на “жреческо вино”, т.е. питие съдържащо концентриран алкохол е запазена през Средновековието, или знанията са загубени и едва през XIX век са привнесени, с турско посредничество.

Накрая искам да спомена и това, че думите тенджера, тава, джезве, фурна не са български. Фурна е чужда дума за пещ, огнище, в миналото гърнето е изпълнявало функцията на тенджерата, а плоския глинен съд на тавата.

Общо взето това са намерените от мен сведения даващи представа с какво са се хранили и какво са пили нашите деди по време на Средновековието. Всъщност, по молба на един приятел възнамерявах да представя само един кратък списък със старобългарски думи засягащи различните видове ястия и питиета, но се поувлякох. Дано все пак да съм успял да създам полезно и интересно четиво. В края на този тект давам и българските думи за супа, кухня и т.н. Приятно четене!


юха-супа
укропъ-гореща супа
срьбаниѥ-супа
кроупа-булгур, троха
кроупица-хлебна трошица, бучица
кашица-каша
варѥниѥ-ястие, гозба
тоукъ-сланина
пища-храна
зелиѥ-зеленчук
рожьць-вид ядливо растение
коуциia-варено жито подсладено с мед
квасъ-плодово вино
кыселъ-ново вино
пиво-питие
медовина-медовина
брашьно-храна, ястие
кръма-ядене
iaто-ядене, ястие
iaдь-ядене, храна
iaдьньѥ-ядене, храна
чрѣждениѥ-угощение, пир
пиръ-пир, гуляй
жито-жито, храна
чьпьрь-сладка храна
кысѣлство-кисел вкус
сланъ-солен
масть-масло, мазнина
масло-краве масло
лои-лой, мазнина
маслица-маслина
мѫка-брашно
питьние-храна
сыръ-сирене
хлѣбъ-хляб
ѩчьнъ хлѣбъ –ечемичен хляб
лѧща-леща
мѧсо-месо
заѩчина-заешко месо
сокъ-сок, лакомство
сокъчии-готвач
сокаль-готвач
сокальница-готвачка, кухня (?)
печица-хлебопекарка
натроути-нахраня
питѣти-храня
гостити-гощавам, храня
оугостити-угощавам, храня
iaсти-храня се
варити-готвя, приготвям храна
мѣсити-меся тесто
вьрѣти-готвя, варя
съвьрѣти-сварявам
грънець-гърне
сѫдъ-съд, паница
кръчагъ-стомна, делва, гърне
дьлы-делва, дълбок глинен съд
чьванъ-чаша, съд
паничица-паничка
солило-блюдо, паница
конобъ-котел, казан
криница-книна, гърне, съд
чаша-чаша



Използвана литература:

1.Н.Колев, Българска Етнография, Изд. Наука и Изкуство, София, 1987;
2. Й.Андреев, Всекидневието на българите през XII-XIV век, Изд.Св. Климент Охридски, София, 1992;
3.Д.Иванова-Мирчева, А.Давидов, Малък Старобългарски Речник, Слово, Велико Търново, 2001;
4.Български Етимологически Речник, Т.1, Акад.изд. Проф.Марин Дринов, София, 2003;
5.Български Етимологически Речник, Т.2, БАН, София, 1979;
6.Български Етимологически Речник, Т.3, БАН, София, 1986;
7.Вл.Георгиев, Траките и техния език, БАН, Институт за Български Език, София, 1977;
8.A.Walde, Lateinisches Etymologisches Wörterbuch, Zw.Aufl. Carl Winters Universitäts Verlag, Heidelberg, 1910;
9.Suetonius, The Lives of the Twelve Caesars; An English Translation, Augmented with the Biographies of Contemporary Statesmen, Orators, Poets, and Other Associates, Suetonius, Publishing Editor. J. Eugene Reed. Alexander Thomson. Philadelphia, Gebbie & Co. 1889;
10. Xenophon, Xenophon in Seven Volumes, 3. Carleton L. Brownson. Harvard University Press, Cambridge, MA, William Heinemann, Ltd., London, 1922;